Разкриването на Атлантида - Страница 80

Приключи за секунди и Аларик се отдръпна от Грейс. Приближи се до ръба на покрива и скочи напред.

– Връщам се скоро – извика той, след това се трансформира в мъгла и изчезна.

Алексий изтича при Грейс и ѝ помогна да се изправи, след като бе паднала по задник. Очите ѝ светеха с причудливата смесица между ярост и благоговение.

– Вече дори не ме боли – прошепна тя.

Свали ципа на якето си, вдигна блузата, след това отмести превръзката, за да провери раната си.

Или по-точно мястото, където беше.

Само че сега нямаше и следа от ноктите на шейпшифтъра, които се бяха врязали в тялото ѝ, а само бледа и гладка кожа, лишена от белези.

Грейс се обърна към него.

– Защо той… не разбирам? Не мога да повярвам, че е чудовище, след като направи това за мен.

Алексий кимна и внимателно махна бинтовете ѝ. Щом приключи, тя свали блузата си надолу и потрепна, когато усети ледения сутрешен въздух по кожата си.

– Защо? – повтори тя.

– Може би е вид наказание – отвърна Алексий.

– Остават ни по-малко от двадесет минути преди срещата с елфа – напомни му Грейс, сякаш имаше нужда да бъде подсещан. – Ако дотогава не се е върнал, ще тръгнем без него. Последното, от което се нуждем сега, е ядосан принц от двора на Благословените.

– Ще му дадем толкова време, колкото можем – отвърна Алексий. – Също така не искаме раздразнителният висш жрец на Посейдон да ни е ядосан.

Грейс се засмя, но звучеше неуверена.

– Изглежда, че сме уловени между чука и наковалнята.

– Така е! – обади се Аларик, който стоеше зад тях. – Колебая се дали да ви попитам кое от двете съм аз.

Бе изчистил кръвта от себе си и се бе преоблякъл, въпреки че Алексий не знаеше как бе успял да го направи за толкова кратко време.

– Ще тръгваме ли? – попита жрецът.

Грейс стисна силно лъка си и отвърна:

– Да вървим.

Алексий ги последва по стълбите, без да обели и дума, осъзнавайки, че не харесва абсолютно нищо в тази ситуация, а най-лошото бе, че не можеше да направи нищо, за да я промени.

Глава 27

Грейс оглеждаше плажа, на който преди седмица за пръв път бе срещнала Рийс на Гарануин. Опитваше се да не обръща внимание на вледеняващото предчувствие, което пълзеше по гръбнака ѝ, а да гледа на него като някакво шибано дежавю и да преустанови вманиачените погледи, които хвърляше на Аларик, който ходеше напред-назад по обсипания с миди пясък.

Да се намира на плаж с голям, лош и не толкова грозен мъж. Готово!

Някой над нейното ниво. Готово!

Алексий я хвана за ръката и тя не можеше да мисли за нищо друго освен колко много се промениха нещата през последната седмица. Тогава бе сама и обмисляше дали да не предприеме последната крачка; да потъне под вълните, под повърхността; най-сетне да може да си поеме дъх и да свали от плещите си огромния товар от дадената дума; да отмъсти за случилото се.

Днес тя колебливо престъпваше напред в бъдеще, изпълнено със светлина, топлота и любов. Последното, което желаеше, бе отново да рискува живота си.

Не и сега.

И ето я и нея, застанала между чука и наковалнята, както по-рано бе споменала.

Алексий се приведе към нея и прошепна в ухото ѝ.

– Не забравяй, че съм воин на Посейдон и контролирам силата на водата. Спомняш ли си какво може да разруши един камък?

Тя се засмя.

– Водата. Но, в случай че Рийс ни превърне в зайчета, не разполагаме с няколко хиляди години, за да може ерозията да си свърши работата.

– Имам какво да кажа по въпроса – отсече сурово, криещият се в сенките Аларик.

– Не си единственият – добави Алексий.

След това се помръдна и Грейс видя, че воинът вече бе извадил кинжалите си. Металът, познат само в Атлантида, блестеше като диамант, огрян от лунната светлина. Прекрасен, но същевременно смъртоносен в ръцете на такъв изкусен боец като Алексий. Не познаваше по-свиреп воин, но въпреки това никога не се бе чувствала в такава безопасност, освен когато бе с него.

Нямаше смисъл, също както любовта. Нужен ѝ беше само един поглед към очите му и прекрасното му обезобразено лице, за да разбере, че вече е прекрачила границата и се е влюбила. Силата на това разкритие я разтрепери цялата и тя се препъна.

Светлината неочаквано се промени, сякаш луната премигна от изненада или прародственицата на Грейс, Диана, освети пътя им. Аларик изсъска, а Алексий се премести настрани, за да не ѝ пречи да използва лъка си, в случай че се наложеше. Тя му благодари с усмивка, но се съсредоточи в сенките на океана, знаейки, че оттам ще дойде следващата заплаха.

Така и стана. Рийс на Гарануин се появи в свободното пространство между храсти морска трева и за кратко не помръдна, сякаш позираше, преди да стъпи на плажа.

За нейна изненада, Аларик се прозя. Отне ѝ известно време да разпознае звука, тъй като беше неочакван. Един от най-знатните елфи, с изключение на краля и кралицата в двора на Благословените, току-що се бе появил със стил, а жрецът се прозяваше?

– Аларик, стар измамник такъв! Все още ли спазваш обета за безбрачие и други подобни неестествени занимания? – Рийс наклони глава, а дългата му сребърноруса коса, заблестя под лунната светлина.

– Рийс, стар елф такъв! – отговори жрецът, а гласът му сякаш бе натежал от всичката скука във вселената. – Все още ли се нуждаеш от подстрижка?

Беше така неочаквано, но Грейс се засмя, пред да успее да се спре и покри устни с ръка, ужасена и очакваща всеки момент да бъде превърната в жаба, дърво или водна костенурка.