Разкриването на Атлантида - Страница 6

Бягство.

Нямаше значение дали плуваше в басейн, езеро или океан. Нуждаеше се единствено от водата, която я обгръщаше. Само тя я издигаше над самотата и болката. Водата измиваше кръвта, сълзите и мъката ѝ. Предлагаше ѝ утеха, макар и незаслужена.

Временна забрава, без значение, че бе прокълната вечно да помни.

Заплува по-бързо, като си проправяше път през пенливите вълни. Зимният вятър духаше безпощадно и размътваше водите около нея, предизвикаше я. Имаше усещането, че самата природа я наблюдава, тръпнейки да разбере дали ще се справи с предизвикателството. Вледеняваше се при мисълта, че няма да успее. Подводните течения, наподобяващи капан, теглеха непредпазливите и силни плувци към смърт от задушаване.

Смърт. Дори и сега, в едничкото ѝ убежище, в ума ѝ витаеха мисли за гибел.

Грейс намали темпото и вдигна глава над нивото на водата, след което изтръска капките вода от миглите си. Отпусна се назад и се остави на течението, което така нежно и спокойно я носеше по повърхността. Студената зимна вода бе прекалено вледеняваща за повечето плувци, но нещо в потеклото ѝ някак я защитаваше от резките температурни промени. Наричаше го „ДНК-то на Диана“. Косата ѝ се бе увила около тялото ѝ и трябваше да я разплете или да я отреже. Кой уважаващ себе си лидер на бунтовниците има дълга коса?

Мисълта премина като ехо през съзнанието ѝ. Шептеше тайна за наполовина погребани спомени. Робърт. Роби. Брат ѝ.

Грейс си позволи да се потопи в спомените. Точно на този ден можеше да го направи. Веднъж годишно си позволяваше да покаже слабост и да се върне към миналото. Да изпитва чувства. Преструвайки се, че не забелязва солените капки, които се стичаха по бузата ѝ и капеха в морето.

– Ще се наложи да я отрежеш – каза Роби и сграбчи края на дългата ѝ плитка. – Някога виждала ли си олимпийски плувец с дълга коса? Изобщо не е аеродинамично – подразни я той.

Грейс дръпна плитката си.

– Няма смисъл. Защо да не е аквадинамично или там каквото каза? За по-голям брат, през повечето време се държиш като много по-възрастен от мен – отвърна му надменно тя. – Ако вляза в отбора, ще си подстрижа косата, но засега…

Момичето потрепна. Майка ѝ винаги бе обожавала дългата ѝ коса. Обичаше да я разресва и сплита, още откакто Грейс бе малко момиченце. Докато не се разболя и стана прекалено слаба, за да го прави.

Усмивката на брат ѝ изчезна и момчето я прегърна. Прегръщаше я много рядко, откакто бе навършила петнадесет и влезе в бунтарските години, както ги наричаше той.

– Знам, Грейс. И на мен мама ми липсва.

Преди сълзите ѝ да бликнат, телефонът на Роби звънна. Той провери дисплея и каза:

– Трябва да вървя, сестричке. Познаваш ме, винаги съм търсен. Ще се видим утре.

Докато брат й се отдалечаваше, Грейс за малко да не му го каже. Не че го заслужаваше, винаги я закачаше, но чувствата победиха временното ѝ цупене и тя извика малко преди да е излязъл през голямата врата.

– Честит рожден ден, големи братко.

Това бяха последните думи, които я бе чул да казва. Същата тази нощ свръхестествените същества, които всички смятаха само за мит, се появиха по телевизията и интернет. Излъчваха ги по целия свят. Те бяха истински и искаха хората да разберат за съществуването им. Бе дошъл моментът, светът да се промени и да им даде всичко, което им се полагаше по право.

Но тогава Грейс не се интересуваше от промяната. Вълнуваше я единствено групата женски вампири, празнуващи новата си свобода, които се бяха натъкнали на големия ѝ брат в един бар.

Роби също празнуваше. Ставаше на двадесет и една години – време за купон. Опиянен от няколкото бири, които бе изпил, и ентусиазма, че за пръв път излиза на бар, според очевидци, срещнал най-красивите жени, които някога бил виждал. Те го омагьосали, което вероятно е било достатъчно лесно, дори и без способността на вампирите да контролират съзнанието на хората.

На двадесет и една. Подвластен на хормоните, а не на разума. Повечето хора оцеляват след това. Но не и Роби.

Грейс се гмурна надълбоко и плавно заплува към брега, изгубена в спомените. Отказала се бе от тренировките за олимпийските игри, както и от живота си. По цял ден лежеше в леглото, обърната с лицето към стената, неподвижна. Ден след ден. Не бе обелила и дума цял месец, не говореше дори и с леля си, която на практика я бе отгледала след смъртта на майка ѝ. Бедната леля Бони бе на предела на силите си, на път да повика психолог.

Но след това, един месец по-късно, Грейс се бе надигнала от леглото, за да отиде в залата и да тренира. Започна да работи по-усърдно, отколкото когато се занимаваше с плуване, но този път целта ѝ бе друга, мрачна. Искаше да убива.

Свърза се с познат на свой приятел, който познаваше някой, които събираше група. Бунтовническа група. Хора с обща цел – желаеха да си върнат животите и да изтръгнат страната си от вампирите и шейпшифтърите, които постепенно завладяваха Щатите. Според други, превземаха света, но тя трябваше да тръгне от някъде.

Започна да живее истински, когато още на първия ден, водена от любопитство, хвана лъка в ръцете си. Чу как дървото ѝ пее и песента достигна до душата ѝ. Прекара известно време в изследване на миналото, следвайки съвет, даден ѝ от шаман. Откри самоличността на прабаба си, за която майка ѝ не искаше да говори и разкри истината за потеклото си. Грейс, също както прабаба си и всички жени в рода им, бе наследница на Диана и нейната съдба бе да защитава света от злото.

Диана, богинята на лова. Най-опитната от всички с лъковете си, направени само от най-хубавите и вълшебни дървета, намиращи се в сърцето на единадесетата пещера. Богиня на луната, защитница на слабите и безпомощните.