Разкриването на Атлантида - Страница 42

Нямаше как да очаква нещо повече. Бе пълен глупак, за да се надява на каквото и да било. Грейс бе наследница на Диана. Заслужаваше повече от един сломен воин.

Заслужаваше някой по-добър от него.

Мъжът я пусна и тръгна нанякъде, но тя бе достатъчно бърза и го хвана за ръката, за да го спре.

– Не искаше ли точно това? – дишаше тежко, сякаш досега бе тичала.

Но дали към или далеч от него.

– Искам да те видя как изстрелваш тези стрели – отвърна той и силната хватка, която стискаше дробовете му, се отпусна. – Искам световен мир, свобода от тиранията и голямо парче пай с ядки пекан. – Наведе се, докато лицето му не бе на милиметри от нейното. – Искам теб!

А след това Алексий се дръпна от нея, отдалечи се и извади един от кинжалите си, защото, ако я целунеше, нямаше да може да се спре и щеше да я вземе пред погледите на всички.

– Спомена предизвикателство?

Грейс вдигна брадичка и си пое дълбоко дъх. След това бавно извади една стрела от колчана, който се намираше на гърба ѝ.

– Ти си на ред, приятелю. Вечерята ще е от теб, но паят е мой.

Провикна се и нареди на Сам да освободи пространството пред мишените, а след това през рамо хвърли една изкусителна усмивка към воина.

– Ако желаеш, може да започнеш пръв. Нали знаеш – възрастта преди красотата – каза му тя и започна да се смее. – Въпреки че смятам, че и относно красотата ме биеш. Определено ме хвана натясно.

– Хванал съм те натясно – отвърна той бавно. – Харесва ми как звучи.

Мишел, Сам и още десетина новобранци се подредиха около двете им страни и започнаха да викат името на фаворита си и да правят залози.

Грейс се усмихна и поклати глава.

– Покажете малко уважение, губещият ще плати вечерята.

Тя изправи лъка, сложи стрелата, точно там, където искаше да бъде. Лъкът бе като нейна втора природа, продължение на ръката ѝ. Гърдите ѝ също се надигнаха при движението и изпънаха материята на блузата ѝ, а устата на Алексий отново пресъхна, но този път причината бе друга.

Поклони се на новобранците, след това на Грейс и каза:

– След вас, милейди.

Тя се наведе към него и в момента, в който разтвори съблазнителните си устни, първобитният мъж в него инстинктивно се приближи, за да чуе какво щеше да му каже.

– Има нещо, което трябва да знаеш за мен, Алексий. Подбирам целите си много внимателно и абсолютно никога не пропускам – каза тя, а гласът ѝ бе така тих и опияняващ. – И в този момент се прицелвам към теб.

След тези думи се обърна, опъна тетивата и стрелата полетя. За да оправдае думите ѝ, стрелата се заби точно в средата на мишената, която се намираше на около осемнадесет метра от нея.

Всички започнаха да викат, а мъжът, който имаше щастието да я докосне малко по-рано, извика:

– Точно така, Грейс. Покажи му.

Алексий се озъби, опитвайки се да се усмихне и вдигна един от кинжалите над рамото си, прецени разстоянието до мишената до тази на Грейс и го хвърли с несъмнена прецизност. Кинжалът се заби точно в центъра на червения кръг.

Зазвучаха още викове и чу Мишел, чиито британски акцент бе така изразен, да казва:

– Залагам петдесет паунда за Грейс.

– Нека направим предизвикателството ни по-интересно. Какво ще кажеш? – предложи Грейс, готова да изстреля и следващата си стрела. – Ще дръпнем мишените няколко метра назад и ще стреляме едновременно. Този, който е уцелил най-много пъти, ще бъде обявен за победител.

Думите не стигаха, затова воинът изви глава и извика пламенно, а радостта препускаше през вените и крайниците му, изчиствайки паяжините в мрачната му душа. Тя не само притежаваше грацията, спомената в името ѝ, но и кураж, които я правеха подходящата спътница на всеки един воин.

– Както желаеш, милейди. Но трябва да знаеш, че възнамерявам да се насладя на обилна вечеря и се надявам джобовете ти да са пълни с пари.

След това един след друг кинжалите му полетяха и се забиха в центъра на мишената. За него предизвикателството не бе да улучи целта, а да отвлече вниманието си така, че да се възпре да не ѝ се нахвърли.

Беше прекарал векове, устоявайки на безброй разсейвания, колкото и силни и непреодолими да бяха те. Хвърляше кинжал след кинжал, а мерникът му винаги бе точен. След като запрати и последния, при вида на ножовете му, всички забити в центъра, на устните му се настани триумфална усмивка. Дори и върхът на кутрето му не можеше да се вмъкне между тях.

Щеше да спечели, тя да плати вечерята, а той… да я има за десерт.

Алексий се обърна към нея и удовлетворението от победата повали всички съмнения, че ще я разочарова. Но на лицето ѝ нямаше и следа от разочарование. Вместо това в погледа и усмивката ѝ ярко се четеше триумф.

Той поклати глава и погледна към стрелите ѝ, забити в кръг в центъра на нейната мишена. Върховете им още трепереха от силата на удара.

– Пет? – рече и се намръщи. – Но..?

– Имам още една – каза тя и взе последната си, шеста стрела. Гледаше право в него и не го изпускаше от поглед, докато вдигна стрелата, сложи я където трябва, опъна тетивата и тя полетя. Звукът от стрелата, която се забива в мишената, бе последван от няколко шъткания, а след това всички около тях си поеха дъх с облекчение и възхита.

Все още гледайки към Алексий, Грейс се усмихна луково и метна лъка си през рамо. Радостните викове му попречиха да чуе какво му казваше, но знаеше, че е изрекла нещо, след като устните ѝ се движеха.

Трябваше да знае. Обърна се, за да види мишената ѝ, но нищо в нея не се бе променило. И петте стрели бяха подредени с прецизността на стрелец. Объркан от ситуацията, мъжът погледна към собствената си мишена и всичко му се изясни. Неговата бе променената. Точно в центъра, между шестте му кинжала, победоносно се извисяваше последната ѝ стрела.