Разкриването на Атлантида - Страница 37

Сам започна да се смее; почти се превиваше от смях.

– Забавно е да се заяждам с това момче.

Грейс сложи ръце на кръста си и го погледна обвиняващо.

– Защо? Защо искаш да дразниш най-добрия ни треньор и наш съюзник? След като знаеш за Атлантида, си наясно защо ни е нужен на наша страна.

Сам потърка очи, докато все още се смееше.

– Да, миличка, знам какво значи той за нас. Но осъзнах, че той е много важен за теб. През последните дни се въртите един около друг като мишелови.

– Мишелови? Леле! – отвърна тя и постави ръка на гърдите си. – Но поспри сърце, когато Сам ти прави комплименти.

– Добре, де. Разгонени мишелови. Гледах ви, докато се биехте на ринга миналата вечер, Грейс. Малко преди да отида да вечерям. Чудно ми е как този форт не изгоря до основи, заради искрите, които прехвърчаха между вас. Страхувах се, че тази сутрин ще се натъкна на вас двамата в спалнята ти.

Бузите ѝ поруменяха и тя го избута, за да може да излезе от стаята, която внезапно стана твърде пренаселена.

– Това не се случи. Не че ти влиза в работата. И ще съм ти много благодарна, ако оставиш бедния Алексий на мира.

Без да спира да се смее, Сам я последва, докато жената прекосяваше двора.

– Той изобщо не е „беден“. Той е един от най-добрите бойци, които някога съм срещнал, дори мога да кажа, че е сред най-добрите мъже. Ако някой заслужава да бъде с теб, Грейс, то това е Алексий.

Тя ускори крачка и реши да не го удостоява с отговор. Нямаше какво да каже. Въпросът не беше какво заслужава Алексий, а че той не се интересуваше от това, което тя можеше да му предложи. Миналата нощ на ринга, за него не значеше нищо, беше просто игра. След като я побърка и изпълни с желание и копнеж, просто изчезна.

По дяволите, та той я целуна по челото. Засмя се при мисълта. Както и да е, просто цяла нощ се опитваше да се убеди, че не е искала да я целуне.

Грейс се опита да избяга от тъмните мисли и посрещна сутрешната светлина.

– Грейс, миличка. Хайде да закусим с тези двамата – каза Мишел, която беше хванала Аларик под ръката, сякаш досега двамата се бяха разхождали в градините в Бъкингамския дворец.

Грейс нямаше как да не се усмихне. Имаше нещо в Мишел, което винаги я развеселяваше. Всички я обичаха. Дори и страшният висш жрец на Атлантида, ако съдеше по половинчатата му усмивка.

– Нямаме време – отвърна грубо Алексий. – Грейс трябва да тренира, ако е приключила с опознаването.

Тя стисна юмруци, готова да му се нахвърли, но кръвта ѝ кипна при разкритието, което я връхлетя. Той ревнуваше. Наистина ревнуваше.

Дари го с най-ослепителната си усмивка. От месеци не се бе чувствала така щастлива. Мъжете не ревнуваха заради незначителни неща или жени, с които само се заиграваха.

– Алексий е прав – съгласи се тя, но усмивката не слизаше от лицето ѝ. – Мишел, вие с Аларик вървете. Двамата с Алексий трябва да се захващаме за работа. Ще ви настигнем, когато приключим.

– Разочарована съм, но те разбирам – отвърна ѝ Мишел и се приближи при нея, за да я прегърне. – Няма да се бавя.

Грейс наблюдаваше Мишел и забеляза развеселения поглед, който хвърли на жреца, а после се обърна към Алексий.

Мъжът присви очи.

– Какво си намислила?

– Кой, аз? Да съм намислила нещо? – отвърна му и запърха с мигли. – Не ставай глупав, Алексий. А сега защо не закараш… какъв беше изразът? А, да! Красивият си, малък задник на ринга и да вкараме новаците във форма.

След това тръгна, не, затича се към новите попълнения, които вече чакаха около ринга.

* * *

Алексий наблюдаваше втренчено Грейс, неспособен да помръдне. Можеше само да стои там като пълен идиот. Тя му се присмиваше.

Присмиваше се на него.

Миналата нощ се бе държал като проклет евнух и не я направи своя, а тя смяташе, че това ѝ дава право да му се подиграва. Но деянието ѝ нямаше да остане безнаказано. Или наистина му се присмиваше, или между тях двамата със Сам наистина се бе случило нещо.

Мисълта за Грейс с друг мъж разкъса тялото му като отровно острие. Не, не биваше да мисли така. Тя бе достатъчно почтена, за да не си играе с него, след като има вземане-даване с друг мъж.

Или пък можеше?

Тогава осъзна, че стиска дръжките на кинжалите си с такава сила, че ръцете го заболяха. След това ги пусна и опита да се успокои, като не спираше да си припява на глас, че трябва да се съсредоточи. За пръв път от стотици години не си бе припявал, но нямаше избор, защото колкото и да го правеше, това нямаше да му помогне да се успокои.

По дяволите! Никога не бе спокоен, щом Грейс бе наоколо.

И все пак, Аларик го бе освободил. Бе му казал, че клетвите са дадени само пред самия него. Че сам щял да усети дали е готов да се откаже от тях.

Алексий не сваляше очи от Грейс, която вече се намираше на ринга и се ръкостискаше с новаците, вдъхвайки им кураж. Усмихваше се. Смееше се на глас. Беше пуснала косите си, а на воина му се искаше да го бе направила за него. Косата ѝ се люлееше всеки път, когато тя направеше стъпка или подухнеше лек бриз.

О, да. Той беше готов. Би могъл да я държи далече от собствените си мрачни пориви. Щеше да я държи в безопасност.

– Веднъж видях някой да се усмихва по подобен начин – каза Сам, който внезапно се озова до Алексий. За негова изненада, воинът не го бе чул да приближава. – Беше на лицето на тигър, който се готвеше да нападне газела.

Алексий нарочно се усмихна по-широко, но така и не отмести погледа си от Грейс.

– Познавам един тигър и съм поласкан, че ме сравни с такъв.

Сам кимна.

– Така ли? Само че, знаеш ли какво стана? Бракониерите застреляха тигъра в полет, преди да е успял да нарани бедното животно. Луда работа.