Разкриването на Атлантида - Страница 15

– Ще успят да излекуват Райли и бебето – каза той и в погледа му нямаше и капка съмнение.

Кийли вдигна глава от рамото на Алексий и си пое въздух, след това кимна и потърка лицето си. Воинът бързо отпусна ръце и я освободи.

– Извинявай – каза тя, но гласът ѝ трепереше. – Корав археолог, няма що. Просто се радвам, че всички се прибрахте невредими. В този момент се нуждаем и от двете: молитви и сила. Кристоф също помага, като добави способностите си към Аларик или нещо подобно. Просто… просто искам да знам как са Райли и… ако нещо се случи с нея и с бебето…

Джъстис, по-бърз дори от светкавица, се появи зад Кийли и я прегърна.

– Тихо, ми амара. Няма да позволим някой да пострада. Нека да продължим да отправяме молитвите си към Посейдон, богинята на нереидите и християнския ти бог. Нали спомена, че нищо няма да ни е излишно.

Алексий отстъпи назад, за да им даде малко време насаме и се насочи към Денал, който бе коленичил до облегалката на един от столовете. Когато бе достатъчно близо, Алексий осъзна, че воинът шепнеше древни молитви на майчиния им език. Той се спря – не желаеше да прекъсва молитвата, но Денал вдигна глава и тогава Алексий понесе още един шок. Очите на воина бяха хлътнали, а чертите на лицето му – изпити.

– Тя не може да умре – извика с дрезгав глас Денал. – Тя и бебето не могат да умрат. Няма да понеса смъртта ѝ, Алексий. Не отново. Не и след като жертва живота си за моя. Прекарах последните часове, умолявайки, молейки се на Посейдон да ми позволи да ѝ върна услугата. Умолявах го да вземе моя живот и да пощади Райли и бебето.

Силната болка в гласа на воина втрещи Алексий, макар че, като се замислеше, връзката между Денал и Райли винаги е била поразителна. Провъзгласи се за неин защитник и герой, изпитваше към нея привързаност, дори се опита да я защити от Конлан, нейния избраник, след като между влюбените се бе зародило неразбирателство. Но след едно вампирско нападение, в което двамата с Денал загубиха животите си, и Райли предложила своя в замяна на техните, нещо в по-младия воин се бе променило. Искрицата на младостта и радостта, тази, заради която в техните очи той винаги изглеждаше млад и неопитен, въпреки че бе истински воин, достоен за мястото си в редиците на Седемте, се бе превърнала в прах и бе умряла. През последните няколко месеца Денал малко по малко се бе променил. Бе станал по-тих, по-малко буен.

Неприличащ на себе си, Денал.

Съответно Алексий не трябваше да се изненада от дълбоката му болка.

Понечи да каже нещо, което да успокои воина, но Денал се надигна от пода, хвана го за ръцете и заби пръстите си в плътта му.

– Защо, Алексий? Защо не иска да приеме жертвата ми?

Той поклати глава, неспособен да даде правдоподобен отговор.

– Те са богове, Денал. Такива са и правят каквото си поискат. Няма как да повлияем на решенията им.

В погледа на воина заблещука нещо мрачно и смъртоносно.

– Нищо ли? Мисля, че грешим – продължи той и се наведе към побратима си, сякаш да го прегърне, но вместо това извади кинжалите му и отскочи назад.

– Ако Посейдон не ме иска, аз сам ще му се дам – извика Денал.

Алексий се втурна напред, опитвайки се да си върне остриетата, но беше твърде късно. Денал ги заби в корема си и извика от ужасната болка, след това падна на земята и зае същата позиция като преди, но този път облян с кръв.

– Две рани за два живота, Посейдон – изкрещя. – Само това мога да предложа. Нека то да бъде достатъчно, ако ли не, ще се боря с теб до сетния си дъх.

Някъде зад него, Алексий чу писъците на Кийли. Виковете на Джъстис. Дори и Бренан крещеше за помощ. Но нищо от това не достигна до съзнанието му, нищо не беше от значение. Воинът, които Алексий бе напътствал повече от сто и петдесет години, току-що се бе самоубил пред очите му, а той не направи нищо. Подведе го. Както предаде и принц Конлан, когато Анубиса дойде за него. Както и всички останали.

Погълнат от силната болка, Алексий отметна глава назад и изкрещя, давайки глас на болката и отрицанието си.

– Не е това, което очаквах – равен и спокоен глас се чу отнякъде. – Кръв, крясъци и собственоръчно изкормване. Какво не ви е наред на вас воините?

– Проклет да си, Аларик – едва успя да каже Алексий. – Ти си висшият жрец на Посейдон, поне се дръж като такъв. Излекувай го. Веднага.

Аларик клекна до Алексий и му отправи подигравателен поглед.

– Да отхвърля ли тази благородна саможертва? Макар че се наблюдава подобрение в състоянието на Райли и бебето и че преди пет минути главната девица спомена, че раждането може да мине добре. Посейдон едва ли ще одобри намесата ми.

– Ако на момента не го излекуваш, кинжалите ми ще издълбаят дупка в корема ти – каза Алексий, пребледнял от ярост.

Осъзнаваше, че жрецът само го дразни, но не можеше да проумее как така Аларик стои съвсем спокоен, докато пред него на пода Денал умираше.

Вярно, че напоследък Аларик бе помръкнал, стана по-тих. Всички воини го бяха забелязали, но не можеше да повярва, че жрецът би бил способен да остави един от тях да умре пред очите му, след като милион пъти ги бе излекувал.

Аларик се обърна към Денал, а лицето му придоби по-сериозен вид при гледката на проснатото на земята тяло на воина, което лежеше в собствената му кръв.

– Имаме малко време. Махнете се от пътя ми.

Алексий се дръпна назад, за да даде пространство на жреца. Аларик призова силите си така спокойно и бързо, че кожата на Алексий почти се отдръпна от костите му, изплашена от мощта на магическата енергия, която изпълваше стаята. Ръцете на жреца бяха обвити от две сфери, които блестяха в синьо-зелено.